Слепия разказвач споделя:
Един човек имал за приятел кон. Те били нераздели другари от детинство. Ходели навсякъде заедно, помагали си в трудни времена и празнували заедно успехите си.
Един ден човекът се оплакал на коня: „Не мога да понасям повече сегашният си живот. Всичките ми роднини и приятели са с очила и виждат живота по различен начин от мен. Като че ли не могат да предвидят промените, които ни очакват. Още по-лошо е, че дори не виждат опасностите и клопките по пътя им. Много съм притеснен. Когато се опитам да говоря с тях, те ме упрекват, че напразно създавам паника за да покажа колко съм важен. Те смятат, че причината е в това, че аз съм без очила.“
Конят замислено поклатил глава и отговорил: „Спомням си когато ти беше малък и искаше да видиш небесната дъга, но очилата ти позволяваха да видиш само червено и кафяво. Тогава аз си помислих, че мога да ти помогна и стъпих върху очилата ти. Ти много плака, но след известно време започна да виждаш света със собствените си очи. Проблема е, че ти не искаш да носиш очила, а твоите приятели се страхуват да използват собствените си очи за да видят света какъвто е. Има два изхода от това положение: да си сложиш очила или да тръгнем по широкия свят и да видим как живеят другите хора.“
Човекът се замислил и казъл: „Да отидем на юг. Може пък там да има други хора, които виждат повече и по-добре?“
„Да отидем“ казъл конят и двамата приятели тръгнали на юг.
След много дни и нощи стигнали в далечна южна страна. След като се заселили в един малък град, започнали да се опитват да се присъединят към тамошното местно общество.
Изведнъж човекът разбрал, че е бял и съответно трябва да се движи с белите представители на това общество или да се движи с черните и да го наричат „бял боклук“. Човекът не можел да разбере защо хората са разделени по цветове и защо не могат да говорят заедно и да обсъждат общите си проблеми. Тези хора също имали очила, но очилата и на белите и на черните позволявали само да се вижда черно и бяло. Човекът се опитал да говори с тези, с които той станал приятел. Хората му казали, че това което той виждал е нереално и че той трябвало да си сложи очила и точка.
Човекът се замислил дълбоко над приликите и разликите между тези две общества, отдалечени на хиляди километри едно от друго. Различията били ясни: двете общества виждали различни цветове през очилата си. Смайваща обаче била приликата, че и при двете общества липсвало чувството за самосъхранение и възможността за предвиждане на промени в бъдещето. Хората живеели от ден за ден и ако нещо лошо ги сполетявало обвинявали черните, белите, дъжда, снега, гръмотевиците, сушата и Министър-председателя. Те дори избрали за Министър- председател човек, който им обещал да махне планините и гръмотевиците.
„И тук не се чувствам добре.“ човекът споделил с коня.
„Може да опитаме на запад“ предложил конят. „Там е страната на големите възможности и постижения. Може пък там да ти е късмета?“
Човекът се обнадеждил и набързо стегнал багажа си за път. След много перипетии пристигнали до великата земя. На митницата ги подложили на щателен преглед и им позволили да останат за тридесет дни в страната, след което трябвало да я напуснат.
Конят се притеснил: „Май няма да можем да останем тук.“ споделил той с приятеля си. „Тези хора са много строги. Видя ли какви автоматични пушки имаха на границата и какви военни камиони… Май и тук не е за нас.“
„Не се плаши, приятел.“ казал човекът. „Да отидем и да видим как живеят хората тук.“
Настанили се в малък мотел и решили да се разходят из града. Човекът на рецепцията ги предупредил: да не носят чанти; да не говорят, за да не се разбере че са чужденци; да не гледат хората в очите, особенно ако е явно, че тези хора са под въздействието на наркотици и т.н.
„Аз оставам в мотела!“ заявил конят. „Това вече е твърде много за моите нерви!“
„Добре. Аз ще отида сам.“ казъл човекът. „Ти си почини. Утрото е по-мъдро от вечерта.“
Човекът излязъл на главната улица. Нямало ни човек, ни кон, ни куче. „Какво става в този град?“ запитал се човекът. „Защо няма никой по улиците?“
Човекът влязъл в едно бистро. Там имало само трима клиенти. Той седнал на една маса и си поръчал сандвич и кафе. Добрата сервитьорка му донесла поръчката без никакво забавяне.
„Къде са хората?“ опитал човекът.
„На работа или в къщи. Този квартал е опасен и никой вече не се разхожда пеша по улиците.“ отвърнала сервитьорката.
Човекът тръгнал из града. Попаднал на една улица, на която в продължение на два километра магазините и от двете страни били опожарени и разграбени. Влязъл в едно кафене да си купи минерална вода и разбрал, че тази улица е границата между два квартала населени с хора с различна етническа принадлежност и че такива опожарявания стават веднъж на всеки три или четири години. Човекът гледал хората и му направило впечатление, че те също имат очила. Тези очила били по-особенни. През тях се виждали три цвята: бяло, червено и синьо. Очилата също можели да увеличават образа многократно.
През следващите дни човекът и коня обикаляли из тази велика земя и разбрали, че тя е велика само защото е гледана през местните очила. Човекът разбрал, че слепотата за цветове и за бъдещи промени е еднаква с тази на хората от севера и от юга, но че местните хора не са слепи за опастностите ( дори виждали опасности там, където човекът не можел да види такива) и всеки носел в себе си оръжие за самозащита.
След съвсем кратък съвет човекът и коня решили да напуснат западната страна.
Човекът попитал: „А сега на къде?“
„На изток!“ казъл конят.
Тръгнали на изток. След много време стигнали до една страна в която срещнали различни хора с различен цвят очила: бели, черни, жълти, на петна, на ивици, като бинокли, като микроскопи… Проблемът бил същият. Хората имали ограничено цветно зрение и им липсвало чувството за самосъхранение и възможността за предвиждане на промени в бъдещето.
Човекът се отчаял и казал на коня „Искам да отида в страна, където хората са без очила!“
„Добре,“ казал коня, „аз знам за една такава страна, но тя е в центъра на света.“
„Център или не, отиваме!“ решил човекът.
След много ваксинации и разрешителни човекът и коня стигнали до центъра на света. Заселили се там и заживели щастливо. В тази страна хората не носели очила.
Три години по-късно човекът установил, че жителите на централната земя имат контактни лещи, но характеристиките на цветния им филтър са обект на строга държавна тайна.
Човекът и коня все още живеят в централната земя по липса на друга, но са си построили междузвезден кораб.
Написано на 03.11.2019